Спасение евреев Болгарии

Вы находитесь на сайте "Архив статей из ЭЕЭ и статей на еврейские темы из Википедии"

Версия от 19:24, 2 марта 2010; Л.Гроервейдл (Обсуждение | вклад)
(разн.) ← Предыдущая | Текущая версия (разн.) | Следующая → (разн.)
Перейти к: навигация, поиск


По време на Втората световна война Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за прословутото „окончателно решение на еврейския въпрос“.

През декември 1940 г., дни след разширяването на Тристранния пакт с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да с включи в него, Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България.

Съгласно този закон:

  • смесените бракове между българи и евреи се забраняват (те се осъществяват само нелегално),
  • има забрани за упражняване на определени професии от страна на евреите,
  • наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население,
  • наложено е носенето на „давидовите значки“ за индентификация,
  • наложен е полицейски час за евреите,
  • евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни,
  • определени са улици, по които е забранено да се движат евреи,
  • по 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.

Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от Хитлеристкото правителство в берлинското предградие Ванзее през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране към Аушвиц (Освиенцим). Благодарение на местоположението си — близо до големи градове и на жп-връзките той става най-големият концентрационен лагер за евреи, цигани, пленници и партизани.

На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапна депортация на българските евреи.

Първата партида включва 20 000 души, които в края на февруари и началото на март трябва да бъде изпратена в концлагера Треблинка. Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8 560 евреи от „стара България“.

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.

Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.

На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.

Близо девет хиляди души от „стара България“ са събрани в Пловдив, но те не биват натоварени на влаковете за Полша поради официална отмяна на заповедта за депортация в последния момент. В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия Патриарх Български). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени. Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. Основно значение за отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от „стара България“ изиграва бързото и решително действие на група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, които се обявяват срещу случващото се, като чрез подписка в Народното събрание правят действията публично известни, показват фактическата им нелегитимнност и с това бламират антисемитските действия на прохитлеристкото правителство. Самото правителство спира депортирането и го отлага за по-късно (март). Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество „Славия“ също се противопоставят. Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. Особено активен е софийския митрополит Стефан, оглавяващ Светия Синод по това време. Намесват се и множество отделни личности. Плановете за депортиране на евреите от България са спрени на два пъти — през март и май 1943 г., след което не се подновяват, тъй като правителството се е провалило в тези свои намерения. На Цар Борис са предложени „План А“ (депортиране) и „План Б“ (изселване от София и използване на евреи в трудови лагери в България), като той се спира на втория. Последиците от разселването на евреите, както и напредъка на разгрома на Вермахта през следващите месеци правят депортирането практически неосъществимо.

Протестите създават възможност цар Борис III да отмени депортацията на евреите от „стара България“. Има предположения, че протестите са поощрявани и от задкулисни комбинации на самия цар. Известно е че той, който подписва антиеврейското законодателство през 1940-41 г., по-късно и особено по време на последните си разговори с Хитлер (август 1943 г.) фактически се противопоставя на депортирането на евреите от „стара България“.

За благоразположението на управляващите кръгове към евреите говори и фактът, че нелегално през Румъния и България за Хайфа, Палестина, преминават много румънски, полски, чешки, унгарски и литовски евреи.

Антиеврейското законодателство в България е отменено официално по-късно — от правителството на Константин Муравиев. По английска инициатива в София правителството преговаря с швейцарския посланик за изселване в Палестина на 4000 деца и 400 възрастни евреи.

[1]

Вижте също

Източници

Литература

  • Chary, F. B. The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940–1944. Pittsburgh, 1972.
  • Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война. Документи и материали. С., 1978.
  • Бояджиев, Х. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. С., 1991.
  • Барух, Н. Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. С., 1991.
  • Оцеляването. Сборник от документи 1940–1944. Съст. Д. Коен. С., 1995.
  • Хаджийски, Ив. Съдбата на евреите от Югозападна България през 1940–1944 г. Благоевград, 1998.
  • Няголов, Св. Кр. Истината за спасяването на евреите в България. С., 1998.
  • Гезенко, Ив. Дейността на Българския екзарх Стефан по спасяването на българските евреи през 1943 г. — Известия на държавните архиви, Т. 73, 1999, 40-57.
  • Бар-Зоар, М. Извън хватката на Хитлер. С., 1999.
  • Нисим, Г. Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация. С., 2000.
  • Chivarov, N. Die bulgarisch-orthodoxe Kirche und die Rettung der bulgarischen Juden. — Oesterreichische Osthefte, 42, 2000, № 1, 23-34.
  • Пауновски, Вл., Й. Илел. Евреите в България между унищожението и спасението. С., 2000.
  • Todorov, Tzvetan. The Fragility of Goodness: Why Bulgaria's Jews Survived the Holocaust. Trans.: Arthur Denner. Princeton, NJ, 2001.
  • Гласове в защита на гражданското общество. Протоколите на Светия Синод на БПЦ по еврейския въпрос. Съст. А. Танева и Ив. Гезенко. С., 2003.
  • Stefanov, P., Archim. The Bulgarian Orthodox Church and the Holocaust: Addressing Common Misconceptions. — Religion in Eastern Europe, XXVI, 2006, № 2, 10-19.
  • Дубова, Л. Л., Г. Й. Чернявский. Опыт беды и выживания. Судьба евреев Болгарии в годы Второй мировой войны. С., 2007.
  • Райчевски, Ст. Българи и евреи през вековете. С., 2008.
  • Ардити, С. Човекът, който изигра Хитлер. Цар Борис III - гонител или приятел на българските евреи. Русе, 2008.hu:Zsidó holokauszt Bulgáriában
Личные инструменты
 

Шаблон:Ежевика:Рубрики

Навигация